ЧЕРНИЯТ ЛЕБЕД

СТАНА АПОСТОЛОВА

Имало едно време миловидно и добро момиченце, което всички наричали Сладурка. Семейството живеело в къща в края на селото, почти до самата гора. Мама и татко били златари и изработвали златни украшения и предмети за краля. Този владетел бил алчен и зъл и не ги освобождавал да се прибират, освен в редки случаи по празниците. В кралството имало само три празника годишно.
Сладурка живеела сама с баба си, но била щастлива, защото от нищо не била лишена – нито от обич и подслон, нито от храна, нито от дрехи. Винаги пеела и се смеела.
Един ден излязла на двора да си играе много радостна. На другия ден било празник и мама и татко щели да се приберат. Тя запяла песен и то толкова дръзновено и тържествуващо, че се родила въздушна птица, която политнала към гората. Сладурка я последвала и се озовала на планинска пътека, прегърната от високи дървета, които почти скривали небето.
Вървяла, вървяла и постепенно дърветата ставали все по-ниски. Най-накрая край каменистата пътека имало храсти и се открил висок скален връх. В подножието се виждало кръгло тъмносиньо езеро, като око, вперено в небето. Малкото момиче го приближило и видяло в него да плува черен лебед.
– Здравей, красив лебед, как се казваш? – попитало любезно то.
– Привет, Сладурке, какво търсиш тук? Не се ли боиш от зверовете в гората?
– Не, аз обичам животни!
Черният лебед изпънал грациозната си шия, заплувал в кръг, завъртял се все по-бързо и се превърнал в красива млада жена с черна лъскава коса и сини като езерото очи.
– Аз съм черната фея и се казвам Грация! – казала тя и започнала да върви по водата, а дългата й копринена рокля се плъзгала по гладката повърхност. – Ела при мене, хубаво момиче!
– Не мога, – отвърнала Сладурка. – аз потъвам във водата.
– Но аз съм вълшебница, мога да направя така че никога да не потъваш!
– Не искам да такова нещо, аз много обичам да се къпя във водата, а да вървя по земята.
Грация плеснала с ръце и край брега се появили цъфтящи храсти. Те били най-различни и много красиви. Наблизо по скалата се разхождала една дива коза, която мигом почнала да бяга и изчезнала в гората.
– Сладурке, какво се чудиш? Набери си един букет от тези пленителни цветове!
– Аз не обичам да късам цветя, защото те увяхват и умират. По-добре да живеят докато дадат плодове!
Черната фея се завъртяла в центъра на езерото, все по-бързо и по-бързо и се превърнала отново в черен лебед.
– Аз съм виждала само бели лебеди, не знаех, че има и черни – споделило момиченцето.
– Така ли! А защо не се уплаши, като ме видя?
– Защо да се плаша, аз се радвам, ти си много красива!
– Всички хора се страхуват, като видят нещо непознато! Разгледай хубаво тези цъфнали храсти, всички те бяха човеци, изпаднали в ужас, като ме съгледат. Затова съм ги превърнала в храсти за вечни времена. Бих искала да превърна и тебе, но не мога!
– Но ти си красива и добра, защо си им причинила това?
– Това че съм красива, не значи, че съм добра. Освен това съм грациозен черен лебед, защото ти ме виждаш такава.
– Все пак си добра, защото не желаеш и мен да преобразиш в храст.
– Пак грешиш! Не мога да те превърна, защото ми трябва твоя страх. Аз съм черна фея, която работи със страха на хора и животни. Ако няма страх, не мога да свърша нищо. Тръгвай си Сладурке и разкажи на другите хора за мене, нека да дойдат на езерото да ме видят!
– Искам да помогна на тези хора, които си превърнала в храсти.
– За съжаление нямаш тези възможности, но като пораснеш може би!
– Какво да кажа на другите, кое е това езеро?
– Езерото на илюзиите, така им кажи, да търсят езерото на илюзиите!
Черният лебед изчезнал, цъфтящите храсти също и само езерото, в което се оглеждал голият каменен връх останали. Сладурка се сетила, че ако не се върне навреме за обяд, нейната баба ще се разтревожи и хукнала надолу по пътеката. Въздушната птица на радостта летяла пред нея и показвала пътя, защото сърцето на малкото момиче било преизпълнено с радост, че ще види мама и татко.
Тя не казала на никого за черния лебед, превръщащ се във фея Грация, нито за езерото на илюзиите, защото попитала мама какво значи „илюзия”, кога трябва да се пази тайна и други такива неща и получила следния отговор: „Илюзията е измамна представа за нещо. Всеки трябва да държи илюзиите си в тайна, за да не заблуди другите и да им навреди.”
Когато мама и татко отново заминали на работа в кралския двор, Сладурка попитала баба си: „Бабо, какво мислиш за черния лебед?” получила обяснение: „Черни лебеди няма, мило дете, само бели. Лебедите са бели и не могат да бъдат други! Никой никога не е виждал черен лебед.”
Миловидното добро малко момиче разбрало, че като порасне може би ще съумее да обясни на хората, че има черни лебеди, но дотогава трябва да пази тайна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *